Без бог, без цезар, без трибун! (Корнелиус Касториадис)

url

Настоящото интервю е направено през ноември 1996 г. и е публикувано в книгата Послепис на незначителността: Диалози с Корнелиус Касториадис (LaTourd’Aigues: Editionsdel’Aube), 2004. В това интервю Корнелиус Касториадис обяснява и развива много от централните теми от по-късните си трудове върху политиката и социалната критика. Той остро насочва критиката си към настоящата псевдодемокрация, докато застъпва форма на демокрация, базирана на колективно образование и самоуправление. Касториадис изследва как „незначителността” в настоящата политическа арена е свързана с незначителността в други области, като изкуството и философията, за да оформи основната характеристика на нашия дух. И накрая, той се стреми да разчупи идеологическата мъгла на либерализма и приватизацията, за да даде гласност на радикалния зов за автономно общество, способно на самоограничаване.

Даниел Мермет: Защо избрахте това заглавие, Възходът на незначителността? Това ли е най-правилното определение за нашето време?

Корнелиус Касториадис: Това, което характеризира съвременният свят са, разбира се, кризи, противоречия, противопоставяния, фрактури и т.н., но това, което ми прави впечатление преди всичко е незначителността. Нека разгледаме разделението между десните и левите. Днес то е загубило значението си. Не защото няма какво да захрани политическо разделение, дори едно много обширно политическо разделение, а защото и двете страни приказват едни и същи неща. През 1983 г. социалистите установиха една политика; после се появи Баладюр. Той продължи същата политика. След това социалистите се завърнаха; те водиха, начело с Береговоа, същата политика. Баладюр се завърна и води същата политика. След това Ширак спечели изборите, казвайки „ще направя нещо различно” и отново води същата политика. Това разделение е лишено от смисъл.

Д.М.: Кои са механизмите, докарали тази политическа класа до безсилие? Думата „безсилие” е много популярна днес.

К.К.: Не, не е популярна дума; те са безсилни, това е сигурно. Единственото нещо, което могат да направят е да се носят по течението, тоест да прилагат ултралибералната политика, която е така модерна днес. Социалистите не направиха нищо различно и не мисля, че ще направят нещо, ако се върнат на власт. Те не са държавници според мен, а политици в смисъла на микро политици, хора, които преследват електорални гласове на всяка цена.

Д.М.: Политически маркетинг?

К.К.: Да, маркетинг е. Те нямат програма. Тяхната цел е да държат властта или да си я върнат и са способни на всичко за нея. Кампанията на Клинтън се основаваше изцяло на предизборните анкети – „ако кажа това, ще се повиши ли рейтингът ми?” – избирайки всеки път печелившата, според общественото мнение, опция. Както казват: „Аз съм техният лидер, следователно те ме водят”. Очарователното в нашата епоха, както и във всяка друга, е начинът, по който нещата се нареждат. Има присъща връзка между този вид политическа незначителност, когато политиката стане безполезна, и незначителността в другите сфери, в изкуствата, във философията или в литературата. Това е духът на времето: без никакви конспирации на някакви сили, които да можем да посочим, всичко конспирира в смисъл, че всичко се насочва в една посока, към един и същ резултат, това е т.нар. незначителност.

Д.М.: Как трябва да се прави политика?

К.К.: Политиката е странна професия, дори и гореспоменатата политика. Защо? Защото предполага две умения, които нямат присъща връзка. Първото е да се добереш до властта. Ако не го сториш може да имаш най-добрите идеи на света, но това няма да има значение. Взимането на властта е изкуство. Второто умение е, след като властта е в ръцете ти, да управляваш. Наполеон знаеше как да управлява; Клемансо знаеше как да управлява; Чърчил знаеше как да управлява. Не споделям политическите виждания на тези хора, но това, което обяснявам тук е исторически тип. Нищо не гарантира, че някой, който знае да управлява непременно знае и как да стигне до властта. При абсолютната монархия какво се е изисквало, за да се добереш до властта? Трябвало е да ласкаеш краля, да се ползваш с благосклонността на Мадам дьо Помпадур. Днес, в нашата псевдодемокрация, да вземеш властта означава да бъдеш телегеничен, да надушваш общественото мнение. А какво правиш, когато се добереш до властта? Това, което в момента прави Г-н Ширак: нищо. Плуваш по течението. И когато е необходимо си сменяш шапката, защото осъзнаваш, че за да вземеш властта трябва да разказваш истории и, че тези истории не се прилагат.

Д.М.: Казваш псевдодемокрация.

К.К.: Винаги съм смятал, че т.нар. представителна демокрация не е истинска демокрация. Нейните представители съвсем слабо представляват хората, които са ги избрали. На първо място те представляват себе си или представляват частни интереси, лобисти и т.н. Но дори и да не беше така, ако някой щеше да ме представлява по неотзовим начин за пет години означава, че се отказвам от моя суверенитет като част от хората. Русо е казал: Англичаните вярват, че са свободни, защото си избират представители веднъж на всеки пет години, но те са свободни само веднъж на всеки пет години: на деня на изборите. Но дори и това не е точно. Изборите са фалшиви, не заради фалшификации на резултати, а защото мненията се определят предварително. Никой не е попитал хората за какво искат да гласуват. На тях им се казва единствено, „гласувайте за или против Договора от Маастрихт”, например. Но кой е сключил този договор? Не сме били ние. Аристотел има една прекрасна фраза, която отговаря на въпроса, „Кой е гражданинът?”: „Гражданин е този, който може да управлява и да бъде управляван”.6 Има ли 40 милиона граждани във Франция днес? Защо да не могат да управляват всички те? Защото целият политически живот цели да ги накара да забравят как да управляват. Има за цел да ги убеди, че има експерти, на които трябва да бъде възложено управлението. Следователно има политическо контра образование. Там, където хората трябва да привикнат сами да упражняват всякакъв вид отговорности и да поемат инициативи, те се научават да следват възможности, които други им предоставят или да гласуват за тези възможности. И тъй като хората съвсем не са глупави започват да вярват на това все по-малко и стават все по-цинични, което води до политическа апатия.

Д.М.: Гражданска отговорност, демократични практики, мислиш ли, че в миналото е било по-добре? Че може би някъде днес е по-добре отколкото във Франция?

К.К.: Не, определено днес никъде не е по-добре. Може дори да бъде по-зле. Отново, изборите в САЩ показаха това. Но в миналото е било по-добре от две гледни точки. В съвременните общества, нека започнем от Американската и Френската революция до към Втората Световна Война, все още се е наблюдавал оживен социален и политически конфликт. Хората се противопоставяли един на друг. Хората протестирали. Не протестирали за специфичен маршрут на френските железници – не твърдя, че това е глупаво, поне е цел – но в миналото работниците протестирали или започвали стачни действия по политически причини, а не заради дребнави корпоративни интереси. Имало е големи въпроси, касаещи всички работници на заплата. Тези борби оставиха отпечатъка си върху последните два века. Но въпреки това наблюдаваме спад в активността на хората. И се образува затворен кръг. Колкото повече хората спират да бъдат активни, толкова повече някакви бюрократи, политици, т.нар. хора на власт затягат своя контрол. Те намират оправдание за деянията си: „Поемам инициативата, защото хората не правят нищо”. А колкото повече тези хора доминират, толкова повече останалите си казват, „не си заслужава да се замесвам; достатъчно хора вече са се заели, а и няма какво да се направи”. Това е едната гледна точка. Втората гледна точка, която е свързана с първата, е тази на края на големите политически идеологии, независимо революционни или наистина реформистки, които наистина искаха да променят обществото. По хиляда и една причини, тези идеологии бяха дискредитирани; спряха да отговарят на времената, на нуждите на хората, на ситуацията в обществото, на историческия опит. Крахът на Съветския Съюз и на комунизма бяха огромно събитие. Можете ли да ми покажете един-единствен човек измежду политиците – да не кажа политическите интриганти – от ляво, който наистина да е отразил случващото се, причините, заради които се е случило и кой, както наивно казваме, си е взел поука от всичко това? Една еволюция от този тип, преди всичко в своята начална фаза – появата на ужасни практики, тоталитаризъм, гулаг и т.н. – и после в своя колапс, заслужава много задълбочен размисъл и заключение относно какво едно движение, което иска да промени света може , трябва и не може да прави. Абсолютно никакъв размисъл! Как тогава тези, които наричат хората, масите да достигнат до правилни заключения, след като те не са наистина просветени? Говори се за ролята на интелектуалците. Какво правят тези интелектуалци? Какво направиха те с Рейгън, Тачър и с френския социализъм? Върнаха твърдолинейния либерализъм от началото на 19 в., този, срещу който се борихме в продължение на сто и петдесет години, който щеше да докара обществото до катастрофа, защото в крайна сметка старият Маркс не грешеше напълно. Ако капитализмът беше оставен сам щеше да се сгромоляса преди сто години. Щеше да има криза на свръх продукция всяка година. Но защо не колабира? Защото работниците се бориха. Те наложиха увеличения на заплатите и по този начин създадоха огромни пазари на вътрешно потребление. Те наложиха намаляване на работните часове, което погълна цялата технологична безработица. Сега се учудваме, че има безработица. Но от 1940 г. работните часове не са били намалявани чувствително. Днес шикалкавим, „тридесет и девет часа”, „тридесет и осем и половина”, „тридесет и седем и три четвърти”, това е гротескно!

Така настъпи завръщането на либерализма и не виждам как Европа ще може да се измъкне от тази криза. Либералите ни убеждават, „необходимо е да имаме вяра в пазара”. Но това, което тези неолиберали ни казват днес, академичните икономисти опровергаха още през трийсетте. Те показаха, че не може да има никакъв баланс в капиталистическите общества. Тези икономисти не бяха нито революционери, нито марксисти! Те показаха, че всичко, което либералите твърдят относно добродетелите на пазара, който ще гарантира ресурси, най-равномерното възможно разпределение на приходите, те показаха, че всичко това са глупости! Всичко това е било демонстрирано на практика и никога не е било опровергавано. Но я има тази голяма икономико-политическа офанзива на доминиращия и управляващ слой, който може да бъде представен с имената на Рейгън и Тачър, а дори и Митеран! Той каза, „Добре, позабавлявахте се. Сега ще ви уволним, ще смалим индустрията – ще се отървем от „излишните мазнини”, както се изразява г-н Жупе – и после ще видите как пазара ще ви гарантира благоденствие в перспектива”. В перспектива може би, но междувременно имаме 12.5 процента безработица по официални данни във Франция.

Д.М.: Защо няма опозиция на този либерализъм?

К.К: Не знам; това е удивително. Споменахме за един вид тероризъм на конформистката мисъл, тоест на не-мисълта. Тя е уникална по своя конформизъм в смисъл, че това е първата форма на мисъл, която е напълно не-мисъл, либерална конформистка мисъл, на която никой не смее да се противопостави. Напоследък се наблюдава победоносен дискурс на дясното, по-скоро не дискурс, а потвърждение, празен дискурс. А зад този дискурс стои нещо друго, което е най-сериозно. Каква бе либералната идеология по времето на нейния разцвет? Около 1850 г. тя бе широко разпространена, защото хората имаха вяра в прогреса: „Забогатей!” Тези либерали мислеха, че прогресът ще донесе икономическо благоденствие. Но дори когато хората не забогатяваха, в експлоатираните класи имаше тенденция към по-малко работа, към по-малко тежък физически труд, за да оглупяват по-малко от индустрията. Това бе големият въпрос на епохата. Бенджамин Констант каза: „работниците не могат да гласуват, защото са оглупели от индустрията (той го казва директно; в миналото хората бях честни!), следователно е необходима електорална система, основана на поголовен данък”. Но впоследствие работните часове намаляха, имаше грамотност, образование, просвещение, което вече не бе субверсивното просвещение от 19 в., но все пак просвещение, което се разпростираше сред обществото. Науката се развива, човечеството става по-хуманно, обществата стават по-цивилизовани и малко по малко, асимптотично, ще стигнем до общество, в което няма да има никаква експлоатация: тази представителна демокрация ще се превърне в истинска демокрация.

Д.М.: Не звучи зле?

К.К.: Не звучи зле. Само че не проработи и по принцип нещата не се развиват по този начин. Останалото се случи, но хората не станаха по-хуманни, обществото не стана по-цивилизовано вследствие на всичко това. Капиталистите не омекнаха. Виждаме това сега. Не е грешка на определен човек; проблемът е в системата. В резултат на това хората, вътре в себе си, спряха да вярват в тази идея. Цялостното обществено настроението клони към смирение. Днес доминира смирението, дори сред представителите на либерализма. Какъв е основният аргумент в момента? „Може би това е лошо, но алтернативата е по-лоша”. Всичко се свежда до това. И е факт, че това успя да заблуди много хора. Те си казват: „Ако променим нещата твърде много, ще стигнем до нов Гулаг”. Това стои зад идеологическото изтощение на нашето съвремие и мисля, че ще се справим с това само чрез започване на мощна критика на системата и съживяване на гражданската активност, на тяхното участие в общностните дела. Тавтология е да кажем това, но трябва да чакаме, трябва да се надяваме и трябва да работим в тази посока.

Д.М.: Политическият елит е сведен до лакей на световните корпорации, интелектуалците се превърнаха в кучета-пазачи на статуквото, медиите предадоха ролята си на опозиционна сила. Това са някои от случаите и някои от симптомите на този възход на незначителността.

К.К.: Но в момента усещаме трусовете от съживяването на гражданската активност. Тук и там започваме да разбираме, че „кризата” не е неизбежен резултат от съвремието, което трябва безропотно да приеме, да се „адаптираме”, от страх от архаизъм. Повдига се въпросът за ролята на гражданите и склонността на всеки човек да упражнява права и демократични задължения с цел – сладка и красива утопия – измъкване от генерализираният конформизъм.

Д.М.: Вашият колега, Едгар Морин, говори за генералиста и специалиста. Политиката изисква и двете: генералиста, който знае по малко от всичко и специалиста, който знае всичко за едно-единствено нещо, но нищо за каквото и да било друго. Как изглежда добрият гражданин?

К.К.: Тази дилема се поставя още от времето на Платон. Той твърди, че философите, които стоят над специалистите, трябва да управляват. Според теорията на Платон, те имат поглед над всичко. Другата алтернатива е атинската демокрация. Какво направиха атиняните? Нещо наистина много интересно. Гърците изобретиха изборите. Това е исторически удостоверен факт. Може би допуснаха грешка, но създадоха изборите! Кои били избирани в Атина? Магистратите не били избирани. Магистратите били назначавани чрез жребий или чрез ротация. За Аристотел, спомнете си, гражданин е този, който може да управлява и да бъде управляван. Следователно всеки е способен да управлява и за това се теглел жребий. Защо? Защото политиката не е работа на специалисти. Няма наука за политиката. Има мнение, докса; няма епистема. Бих искал да добавя също, че идеята, според която няма политически специалисти, че всички мнения са еднакво значими е единственото приемливо оправданието на принципа на самоуправлението. Следователно, за гърците хората решават и магистратите се избират чрез лотария или ротация. Имало е и специализирани дейности, защото атиняните не били луди. Те направили значителни неща; построили Партенона и т.н. За тези специализирани дейности – строежите на пристанища, храмове, воденето на битки – са необходими специалисти. Следователно в тези случаи избирали специалисти. Това са изборите, защото „избори” означава избор на най-добрите. И на какво се основава избирането на най-добрите? Тук се намесва образованието на хората, тъй като трябва да избират. Провеждат се първи избори, допуска се грешка, тя се забелязва, например, че Перикъл е слаб стратег; тогава той няма да бъде преизбран или дори бива отзован. Но постулатът, според който мнението е равностойно разпределено е, разбира се, напълно теоретичен постулат. За да има това мнение някакво съдържание, то трябва да бъде култивирано. И как едно мнение, засягащо управлението може да бъде култивирано? Ами чрез управление. Така демокрацията – това е важното – е въпрос на образоване на гражданите, нещо, което въобще не съществува днес. Наскоро списание публикува статистика, според която 60 процента от конгресмените признават, че не разбират нищо от икономика, конгресмени във Франция, които ще вземат решения, които вземат решения през цялото време! Те гласуват бюджета, те увеличават или намаляват такси и т.н. В действителност тези конгресмени, както членовете на кабинета, са роби на техните специализирани съветници. Те имат своите експерти, но също имат и своите предразсъдъци и предпочитания. И ако се вгледате отблизо как функционира едно правителство, голяма бюрокрация – както съм правил аз при други обстоятелства – ще видите тези, които командват да се доверяват на експерти, но те избират експерти, които споделят тяхното мнение. Винаги може да намерите икономист, които да ви каже, „Да, да, това трябва да се направи” или военен експерт, който да ви каже „Да, ядреното оръжие е необходимо” или „Ядреното оръжие не е необходимо”: всичко и нищо. Това е крайно блудкава игра и така изглежда начинът, по който сме управлявани днес. Това е дилемата на Морен и Платон: специалисти или генералисти. Специалисти в услуга на хората, а не в услуга на шепа политици. И хора, учещи се да управляват чрез управление.

Д.М.: Ти спомена „образование” и още, „това не е случаят днес”. Като цяло какъв вид образование си представяш? Какъв вид разпространение на знания?

К.К.: Много неща ще трябва да се променят, преди да можем да си говорим за наистина образователна дейност на политическо ниво. Принципното образование в политиката е активното участие в делата, които предполагат трансформации на институции, които насърчават това участие и които го правят възможно, докато съвременните институции отблъскват, дистанцират, отказват хората от участие в делата. Но това е недостатъчно. Необходимо е хората да бъдат образовани и то образовани да управляват обществото. Необходимо е те да се обучават в обществените отношения. И въпреки това, ако разгледате съвременното образование ще установите, че то няма нищо общо с това. Ние учим специализирани неща. Да, наистина се учим да четем и пишем. Това е много важно; необходимо е всички да могат да четат и пишат. Нещо повече, измежду Атиняните е нямало неграмотни; почти всички знаели да четат и за това те изсичали законите си в мрамор. Всички можели да ги четат и така поговорката, „Предполага се, че всички познават закона”, придобила смисъл. Днес може да бъдеш осъден, защото си извършил престъпление дори и да не знаеш закона, и пак ти се казва, „предполага се, че познаваш закона”. Следователно образованието трябва да бъде много по-съсредоточено върху общностни дела. Механизмите на икономиката, обществото, политиката и т.н. трябва да бъдат разбираеми. Ние сме неспособни да преподаваме история. Историята, такава каквато им я преподаваме ги отегчава до смърт, докато тя има потенциал да ги впечатли. Трябва да преподаваме истинска анатомия на съвременното общество: какво е то, как функционира.

Д.М.: Ти си говорил и писал много за движението от Май ’68, което наричате, заедно с Едгър Морин и Клод Лефор, „пробивът”. Днес на този период младежта гледа като на златна епоха и съжалява, че не го е преживяла. Но ако си припомним този период ще бъдем поразени от заслепеността: това революционерско, романтично, абсолютистко, доктринерско поведение без каквато и да била основа, при пълно невежество. Когато днес ми кажат: „Щастливец си, задето си живял през ’68,” аз отговарям, „почакай малко, нивото на културата, нивото на знания беше много по-ниско от днешното”. Прав ли съм?

К.К.: Да, прав си, от една гледна точка, която е много важна. Но си мисля, че не е толкова до нивото на знания. По-скоро огромната доминация на идеологии в строгия смисъл на думата и, бих казал, в лошия смисъл на думата. Не можем да кажем, че маоистите не са знаели; те са били индоктринирани или сами са се индоктринирали. Защо са приели индоктринация? Имали са нужда от вяра. И това е големият проблем на революционното движение от самото начало.

Д.М.: Но човекът е религиозно животно.

К.К.: Човекът е религиозно животно и това съвсем не е комплимент. Аристотел, който уважавам и не спирам да цитирам, само веднъж казва нещо, което не можем да кажем, че е огромна грешка, но все пак е неточност. Когато той казва, „човекът е животно, което жадува знания,” греши.Човекът не е животно, което жадува знания. Човекът е животно, което жадува вяра, което жадува сигурността на вярата, следователно жадува хватката на религиите, следователно хватката на политическите идеологии. В началото на работническото движение се наблюдава много критично отношение. Нека разгледаме следните два реда от втория куплет на „Интернационала,” който със сигурност е химн на Парижката комуна: „Няма висш спасител: без Бог” – отказ от религията – „без Цезар” – отказ от Наполеон III – „без Трибун” – отказ от Ленин.Не е ли това случая? Хората имат тази нужда да вярват. Те я задоволяват както намерят за добре, някои с Маоизъм, други с Троцкизъм и дори със Сталинизъм, тъй като един от парадоксалните резултати на Май ’68 бе не само да осигури кожа за маоистките и троцкистките скелети, но и да увеличи, още веднъж, членовете на Комунистическата партия, въпреки нейното отвратително отношение по време на събитията през ’68 и Гренелските съглашения.Днес с какво сме помъдрели в сравнение с Май 1968 г.? Мисля, че резултатът, от последиците на Май и от еволюцията на страните в Източна Европа и от еволюцията на обществото като цяло, е такъв, че хората са станали много по-критични. Това е много важно. За да съм точен няма как да не кажа, че все още има групи, които търсят вяра в Сциентология, секти или във фундаментализъм, но това се случва предимно в другите страни, не толкова в нашата. Въпреки това хората са станали много по-критични, много по-скептични, което също ги спира и да действат разбира се. Перикъл заявява пред атиняните: „Ние сме единствените, които размишлението не въздържа от действие.” Това е за възхищение! Той добавя: „Другите или не разсъждават и действат безразсъдно – вършат абсурдни актове – или, разсъждавайки, не вършат нищо, защото си казват: този изглед и тази реч са толкова добри, колкото и тяхната противоположност.”Точно за това става дума: ние безсъмнено преминаваме днес през период на инхибиране. Веднъж ухапани, два пъти срамежливи. Казват си, „стига толкова възвишени речи и всичко останало!” И наистина, възвишените речи не са необходими, истинските речи са. Точно те липсват в социалната проекция, ако мога да кажа.

Д.М.: Редом с кого искаш да се бориш? И срещу кого и какво?

К.К.: Бих искал да се боря рамо до рамо практически с всички, с цялото население, или почти, срещу системата и следователно срещу трите, петте процента хора, които са твърди и необратими поддръжници на системата. Това е разделението според мен. Вярвам, че днес всички в обществото – с изключение на 3 или 5 процента – имат личен и фундаментален интерес от промяна на нещата.

Д.М.: А какво би казал на по-младите поколения?

К.К.: Ако питате за начин на организация, бих казал, че няма отговор. Днес това също е въпросът. Един от моите приятели от журнала Социализъм или Варваризъм, Даниел Моте – който все още е мой приятел – написа тази забележителна фраза: „Дори Римската Империя, при своето изчезване, остави след себе си руини; работническото движение, при своето изчезване, остави след себе си отпадъци.” Как да се организираме днес? Въпросът е „как можем да се организираме?” Този въпрос се натъква на същото препятствие, че хората не са достатъчно активни днес, за да направят нещо такова. За да се направи организация от този тип е необходимо да се жертва повече от един час всяка събота вечер. Това изисква значителни усилия и много малко хора са предразположени да направят това днес. Затова описвам периода до 1960 г. като ера на приватизацията. Хората са се оттеглили в своите малки домове, атомизираното семейство, дори не широкото семейство. През Май ’68 се шегувахме: „метро-работа-сън,” а днес „метро-работа-телевизия-сън.”

Д.М.: И без работа? Може ли работата да бъде заличена?

К.К.: Метро-работа-телевизия-сън и бюрото по труда.

Д.М.: А увеличаващия се страх от загуба на работа! Паниката е широко разпространена, като че ли: „нямам я вече или няма да я имам вече.”

К.К.: Да, абсолютно.

Д.М.: Това, което прави твоята мисъл толкова богата е също нейния психоаналитичен поглед върху света. Не е толкова често да имаш толкова различни перспективи. Раул Ванеген издаде книга, чието заглавие е „Ние, които желаем безкрай“ (Nous qui désirons sans fin).

К.К.: Ние, които сме умопомрачени (Nous qui délirons)? А тази, да! Ние, които сме умопомрачени! (смее се)

Д.М.: Какво мислиш за това ненамалимо желание, което кара историята да продължава?

К.К.: Във всеки случай има ненамалимо желание. Наистина… това е дълга история. Още повече, това невинаги е било вярно; това е сравнително модерен феномен. Ако разгледате архаичните общества или традиционните общества ще видите, че няма ненамалими желания. Тук не говорим за желание от психоаналитична гледна точка. Говорим за желанието, като трансформирано от социализацията на хората. Тези общества са общества на повторението. Да, както става в съвременната епоха, има освобождение във всички значения на думата, по отношение на социализацията на индивидите. Те казват, например, „ще си вземеш жена от такъв клан или такова семейство. Ще си имаш жена в живота. Ако си имаш две жени или двама мъже, ще трябва да ги пазиш в тайна, защото ще бъде нарушение. Ще си имаш социално положение, ще бъде това, а не нещо друго.” Това е нещо чудесно, спред Пруст, в света на Комбрей. В семейството на Пруст, някой – от най-истинската буржоазия, семейството, което той описва – който се е оженил за дукеса или принцеса, е с понижен статус. Въпреки че той има пари, въпреки че той се е превърнал в някой, който е напуснал своята каста, за да се изкачи по-високо, той се е превърнал в жиголо. И за да се изкачи по-високо е трябвало да понижи своя социален статус. Но днес, сме навлезли в една епоха на безграничност във всички области и желаем безкрая. Сега, това освобождение е, в известен смисъл, голямо завоевание. Не става въпрос за връщане към общества на повторението. Но трябва да се научим също – и това е една от моите основни теми – да можем да се ограничаваме сами, на индивидуално и на колективно ниво. А съвременното капиталистическо общество, според мен, се е засилило към пропастта от всяка гледна точка, защото е общество, което не знае как само да се ограничава. Едно наистина свободно, автономно общество, както аз го наричам, трябва да е способно на самоограничаване.

Д.М.: Да ограничиш означава да забраниш. Как човек забранява?

К.К.: Не да забраниш в репресивния смисъл на думата, а да знаем, че има неща, които не можем да правим или такива, които дори не трябва да опитваме да правим или дори, които не бива да пожелаваме. Нека вземем природата например. Живеем в свободно общество на тази прекрасна планета, която постепенно унищожаваме. Като използвам тази фраза имам предвид чудесата на планетата. Мисля си, например, за Егейско море, покритите със сняг планини, за гледката към Тихия океан от Австралия, за Бали, Индия, за френската селска област, която сме на път да унищожим и изоставим. Толкова чудеса са на път да бъдат унищожени. Мисля, че трябва да бъдем градинари на планетата. Трябва да я култивираме такава, каквато е и да намерим своя живот, нашето място спрямо това. Това представлява огромна задача. И всичко това може да отнеме голяма част от свободното време на хората, но хора, освободени от работа, която е глупава, повтаряща се и т.н. Това очевидно е много далеч не само от настоящата система, но и от доминиращото въображение днес. Имагинерността на нашето време е имагинерност на неограниченият растеж, акумулирането на боклук: телевизор във всяка стая, компютър във всяка спалня… това трябва да унищожим. Системата разчита на тази имагинерност, която е тук и функционира.

Д.М.: Това, за което говориш в момента е свободата?

К.К.: Да.

Д.М.: Трудна свобода?

К.К.: О да! Свободата е много трудна.

Д.М.: Трудна демокрация?

К.К.: Трудна демокрация заради свободата и трудна свобода заради демокрацията. Да, абсолютно, защото е много лесно човек да се остави на течението: човекът е мързеливо животно. Тук отново ще се спра на предците ми. Тукидид има една прекрасна фраза: „Необходимо е да изберем: да почиваме или да бъдем свободни.” Мисля, че Перикъл е казал на атиняните : „Ако искате да бъдете свободни трябва да работите.” Не може да почивате. Не може да седите пред телевизора. Не сте свободни, когато висите пред него. Вярвате, че сте свободни, когато превключвате каналите като имбецил, но не сте; това е фалшива свобода. Свободата не се изразява в това, магарето на Буридан да избира между две купчини сено. Свободате е действие. И е действие, което е едновременно самоограничаващо се, т.е. знам, че мога да направя нещо, но не трябва да правя всичко. Това за мен е голям проблем на демокрацията и индивидуализма.

Д.М.: Свободата е изградена от ограничения? Философизирането е създаване на граници?

К.К.: Не, свободата е действие, което знае как само да си постави подходящите граници. Философизирането е мисъл. Това е видът мисъл, която знае как да признае, че има неща, които не знаем и може би никога няма да узнаем.

Превод: Mechanic955

Публикувано в Пряка Демокрация - Истинска Демокрация

Туморът на БНБ, банките и партиите не позволи възраждане на кооперативното банкиране в България

349770-l

Създаването и функционирането на кооперациите (включително и кредитните) в България е регламентирано в Закона за кооперациите (ЗК).

Законът за кооперациите ясно дефинира правните стъпки за учредяване на една кредитна кооперация. За разлика от законодателството в голяма част от европейските държави обаче у нас има правна пречка кооперативните банкови организации да разгърнат своята дейност и в депозитно-кредитната сфера. Спънката идва от Чл. 36, ал 3, където се казва, че: (3) Кооперацията по решение на общото събрание и с решение на Българската народна банка при условия и по ред, уредени в специален закон, може да извършва влогово-кредитна дейност.

В ал.3 всъщност се дефинира правна възможност кооперациите да извършват влогово-кредитна дейност при наличие на специален закон и с решение на Българската народна банка.

Проблемът в тази ситуация е, че законът който може да се третира като „специален“ и който всъщност урежда кредитната дейност в страната, Закона за кредитите институции, не дефинира и не разглежда условия и ред за създаване на кредитни кооперации. Изключение правят отново взаимоспомагателните кредитни кооперации на частни земеделски стопани, създадени по схемата за земеделски капиталов фонд съгласно сключени договори между правителството на Република България и Европейската комисия за усвояване на предоставени безвъзмездно финансови средства, които са регламентирани в „предшественика“ на Закона за кредитите институции, а именно Закона за банките.

В чл. 1, ал 3 от Закона за кредитните институции се казва, че „Разпоредбите на този закон се прилагат съответно и за банките, създадени с отделен закон, доколкото в него не е предвидено друго“, но отделен закон, който за регламентира кооперативното банкиране в България реално няма.

На база изложеното може да заключим, че у нас има пропуск в законодателството, който възпрепятства всякакви инициативи за създаване на кооперативна банка.

До момента реално единствен опит за законово регламентиране на кооперативното банкиране у нас е направен през 2001г., когато Йордан Нихризов внася в 39-тото Народно събрание Законопроект за кредитните кооперации и сдружения. Законопроектът е внесен в Комисията по бюджет и финанси, но не бива подложен на гласуване от народните представители, с което се прекратява този единствен опит за законодателно уреждане на кредитните кооперации в България.

Индикациите през годините водят до извод, че мерки за урегулиране на законодателството в тази област може би нямат да се предприемат в близко бъдеще. Тези съмнения се засилват и от декларираната съпротивата на БНБ за регламентиране на кооперативното банкиране у нас.

Още през 2007 г. в документ озаглавен „Основни принципи на лицензионната политика на БНБ“, управителният съвет на банката заявява, че „Създаването на нискокачествени квазибанки би представлявало авантюра с изключително тежки последици, която БНБ няма да подкрепя“. С допълнително уточнение от БНБ поясняват, че се касае най-вече за кооперативните банки.

БНБ е институция, на която със закон е вменена отговорността на бъде гарант за стабилността на банковата система и оттам на макроикономическата стабилност на страна. От тази си позиция тя може да изказва опасения за съществуването на определени финансови организации. Както става ясно от данните до сега обаче, съществуването на кооперативните банки е утвърдена европейска практика, която продължава и до днес. На база финансовата информация се потвърди и становището на някои експерти, че този тип институции са дори по-стабилни и се ползват с по-голямо доверие в сравнение с търговските банки. Особено в кризисни ситуации се отбелязва, че кооперативните банки са ключ за оцеляване на малкия и средния бизнес и така те са средство за осъществяване на акти-кризисна политика.

Съображенията на БНБ за кооперативното банкиране от гледна точка на създаването на нискокачествени квазибанки са в противовес с политиката, която тя води относно институциите, които осъществяват кредитиране у нас. Визира се основно навлизането, посредством даване на лиценз като финансова институция именно от БНБ, на българския пазар на т.нар фирми за „бързи кредити“. До последните предложения за промени в Закона за потребителските кредити (от началото на юли 2012) – част от дейността на тези организации, като заемите до 400 лв., дори не попадаха в него и така се създаде среда на непрозрачност при формиране на лихвените процент и неясноти относно функционирането на част от кредитния пазар у нас. Потребителят така и не разбираше каква сума ще върне, докато не се наложи да плаща погасителните вноски. Това е опасност, която би следвало БНБ да индикира и да предприеме съответните действия, съгласно вменените и отговорности. Предложенията за промените в „бързото кредитиране“ обаче се инициираха от миистъра на финансите Симеон Дянков, което буди размисъл защо БНБ не пое инициативата след като е „чувствителна“ на темата за квази участниците на кредитния пазар у нас и след като трябва да бъде гарант за стабилността посредством контролната си дейност. БНБ като институция няма вменени законодателни функции, но може да инициира дискусии по много въпроси за кредитирането у нас.

140549626658903


Характеристики на кооперативното банкиране

assemblea-660x330

  • Дълбоко вкоренено в местната икономика

Кооперативните банки са ключови участници в европейското общество. Те осигуряват достъп до финансиране на местно ниво и са широко разпространени, дори и в отдалечените райони на континента. Европейската кооперативно движение отразява традицията за отговорност и социално сближаване от създаването си през 19-ти век. Широкообхватните мрежи на кооперативните банки често ги правят основните работодатели и данъкоплатци в своите региони. В кооперативните банки работят около 777 500 души в Европа.

  • Собствеността е на членовете/клиентите

Клиентите могат да станат членове/собственици на кооперативните банки със сравнително малки инвестиции. В резултат на това те имат пряко участие в бизнеса и са включени в процесите на управление, стратегия и управление на риска. Основната дейност на кооперативните банки е създаване на стойност за своите членове и дългосрочни отношения на доверие, за разлика от подхода за максимизиране на печалбата на традиционните банки.

  • Един човек = един глас

Кооперативните банки носят в себе си модерното, иновативното и традициите на бащите-основатели на движението – Райфайзен и Шулце. Основният водещ принцип е един човек = един глас, залегнал и в устава на Европейска асоциация на кооперативните банки. Тяхната уникална структура, базирана на заинтересованите страни, води до ефективно и устойчиво управление: членове контролират кооперацията чрез балансиране на всяко ниво на бизнеса. Това минимизира риска на организацията, идентифицира кредитоспособността и дава незабавен отговор на нуждите на клиентите.

  • Стабилни бизнес практики и устойчиви структури

Кооперативните банки обикновено имат високо ниво на капитализация, стабилни приходи и диверсифициран кредитен портфейл. В цяла Европа те надвишават минималното законово изискване за капиталова адекватност от 8%, със средно равнище от около 9%. Кредитните рейтинги отразяват финансовата им стабилност с нива вариращи между AA и AAA за най-големите кооперативни банкови групи в Западна Европа. Банките са в състояние да посрещнат предизвикателствата на новата следкризистна среда, защото техния бизнес модел отговаря на настоящите нужди и очаквания.

  • Финансиране на реалната икономика

Кооперативните банки допринасят за стабилността благодарение на близостта им до своите клиенти. Те продължават да предоставят кредити на своите клиенти и на членовете в добри и лоши времена. Те са ключови играчи във финансиране на реалната икономика: домакинствата и на малките и средни предприятия (МСП).

  • Води в областта на социалната отговорност

Кооперативните банки изповядват визията за взаимопомощ, отговорност и солидарност. Те наблягат върху общото благо на обществото. Те са исторически създадена с цел да подобрят достъпа до финансиране за своите членове, които иначе биха имали ограничен достъп до кредитиране на разумни цени. В резултат на социалната си насоченост, кооперативните банки участват в специфичен кръг от дейности, като например микрофинансиране и обезпечаване финансовото образованието на дългосрочно безработните служители. Кооперативните банки също така, традиционно, насърчават развитието на своите общности чрез културното подпомагане.

Ценности на кооперативното банкиране

sostenibile-mani-300x300

Кооперативните банки споделят специфични ценности: солидарност, взаимопомощ, борба със социалните и екологични  проблеми, устойчивост, близост, доверие, управление. Тези ценности отразяват силната им ангажираност към обществото.

  • Доверие: крайъгълния камък на кооперативното банкиране

Доверието е ключът за тясната връзка между банката и нейните клиенти. За кооперативните банки това означава, че техните операции са детерминирани да обслужват интересите на клиентите. Това е възможно, защото максимизирането на печалбата не е основна цел.

  • Управление: Членове контролират своята банка

Клиентите и членовете на кооперативните банки са представени в управленската структура на банката, чрез участие в бордовете, членски съвети и т.н. Това гарантира, че интересите на членовете са най-важния приоритет. Ставайки член, клиента може да оказва влияние върху политиката на банките. Разнообразието (посредством многообразието на членовете) в собствеността е свързана с постигане на консенсусен подход и предотвратяване фокусирането върху интересите само на някои от заинтересованите страни.

  • Издръжливост: Твърдо адаптиране към променящите се обстоятелства

Кооперативните банки имат по-нисък „апетит“ към риска и са дългосрочно ориентирани. Благодарение на своите местни корени, кооперативните банки бързо се адаптират и към местните условия. Те могат да се адаптират към променящите се обстоятелства и сами да се реорганизират по-бързо отколкото другите банки.

  • Близост: най-близко до клиентите

Местните кооперативни банки обикновено имат по-добра физическа близост до населението, благодарение на своите гъсти мрежи от клонове. Те са част от общността, разбират своите клиенти и говорят на техния език. Близостта е допълнително подсилена чрез участие в множество социални мрежи и чрез активно подпомагане на местните общности.

  • Социална ангажираност: Подкрепа и работещи наблизо

Кооперативните банки са част от икономическата и социалната среда на своите клиенти. Те поемат инициативи насочени към подобряване на средата на клиентите и предоставяне на финансови услуги. Една част от приходите на банките се насочват за насърчаване на икономическите инициативи в местното общество..

  • Солидарност: Наблягат върху общото благо на обществото

Кооперативните банки традиционно насърчават предприемачеството на индивидуално ниво, и така влияят върху общото благо на обществото. Освен това, те играят ключова роля в местното и регионално развитие чрез реинвестиране на капитала на местно ниво.

Всичко това ни дава още повече доказателства към връщане на кооперативното банкиране у нас.

 


 

 

КООПЕРАТИВНОТО БАНКИРАНЕ В ЕВРОПА И БЪЛГАРИЯ

 

Развитие на кооперативното банкиране в България

Децата спестители, кооперация “Напред”

Децата спестители при работническата потребителска кооперация “Напред” в град Лом, 14 декември 1930

 

Начало на кредитните съюзи в България се поставя още преди Освобождението, първо от общите селски хамбари, а след това турският началник Михат Паша ги легализира като  земеделски околийски каси:

 

В периода след Освобождението успоредно с държавните и частни банки в България се създават и кооперативни кредитни институции като кредитни кооперации и популярните банки.

Утвърждава се и устава на земеделските каси, в който ясно заляга принципа на взаимопомощта. С тази стъпка се цели осигуряване на евтини кредит на земеделските стопани. Така се полагат и  основите на Българската земеделска банка.

След Освобождението земеделските каси са подложени на значително регулиране от държавата. През 1880 година те получават правото да приемат влогове и да получават заеми от Българската народна банка (БНБ), а от 1894 година капиталът им се увеличава с 5-10%, отчислявани от поземления данък.

На по-късен етап, през 1888 г., се разрешава на земеделските каси да кредитират и други стопански субекти, извън земеделците. Това води до известна степен до насочване на свободния ресурс на касите към средните и едри селски стопани и търговци.

Не е необичайно правителствата да злоупотребяват с ресурсите на касите. Така през 1903-1904 година, в противоречие с изричната забрана на Закона за Земеделските каси, правителството получава от тях заеми за 23,4 милиона лева.

И през този период основна цел на земеделските каси е да изместят от пазара частните лихвари.

От 1 януари 1904 година Земеделските каси са обединени в една банка, която първоначално има за цел да кредитира преференциално земеделските производители. Макар тя да се ползва с известна автономия, нейното ръководство се назначава по предложение на министъра на търговията и земеделието. Създаването на банката представлява фактическа национализация на земеделските каси.

През 1910 г. се създава Българската централна кооперативна банка, която трябва да поеме кредитирането на всички кооперации, включително и земеделските. До края на 1910 г. Българската централна кооперативна банка обединява в себе си 900 кооперации. През 1934 г. Българска централна кооперативна банка се слива с Българска земеделска банка и се образува Българска земеделска и кооперативна банка. С направената консолидация банката става основен фактор на кредитния пазар. Около 50% от всички кредити и 54% от всички депозити в страната се администрират от нея. Българска земеделска и кооперативна банка оперира до 1947 година, когато е присъединена към Българска народна банка.

Към 1942г. членската маса на кооперативните банки и кредитни съюзи в България наброява близо 500 000 души.

След 1989г. продажбата на банковите активи се осъществи паралелно с недопускането на възможността за възраждане на системата за кооперативен кредит.
Преди 1989 г. банковия закон разрешаваше дейността на кредитните кооперации. След това банковото лоби и либералните икономисти смятаха, че е немислимо да има кредитни кооперации и не допуснаха законодателни инициативи в тази насока. Политиците мислеха, че кредитните кооперации, и по-точно популярните банки, са финансови пирамиди. Провалилият се политик Иван Костов и провалилият се централен банкер проф. Вълчев решиха, че кредитните кооперации, и по-точно популярните банки са „финансови пирамиди” и решиха, че в българския капитализъм, в българския модел на пазарно стопанство няма място за тях по подобие на решението от 1986г., командитните дружества да не се включват в Указ 56, защото внасяли лошия привкус на „командване”, а ставало дума за разгръщане на социалистическата инициатива чрез нови форми на стопанска дейност

С други думи, група непросветени и късогледи български политици и псевдоикономисти, натрупали опит с пазарната икономика в качеството си на туристи и купувачи на сувенири в бляскавите магазини на западните европейски столици, подписаха смъртната присъда на българските кредитни кооперации, играли огромна роля по време на развитието на България до края на Втората световна война. В предприсъединителния процес и преговорите за членство на България в Европейския съюз беше пропуснат огромния шанс да се даде възможност за възраждане на кооперативния кредит, за което огромна вина носи и сегашното ръководство на БНБ. Вместо да бяха възродени българските кредитни кооперации, години наред се правят някакви смешни опити за създаване на схеми за микрофинансиране, използвани предимно от малцинствени групи в западните държави за преодоляване на т. нар. “социална ексклузия”.

253600_443059522434731_1093100057_n


 

Банковите кооперации и финансовата стабилност

Годишно събрание на кооперативна кредитна банка Преалпи, Италия

Годишно събрание на кооперативна кредитна банка Преалпи, Италия

 

Европейските кооперативни банки просперират през голяма част от съществуването си, тъй като успяват да преодолеят важни недостатъци на пазара.

Кооперативните банки обикновено имат по-малко стимули да поемат рискове и това изглежда се потвърждава от опита до сега. Липсата на необходимост да се максимизират печалбите и липсата на много от факторите, които водят мениджърите на търговските банки да поемат риск в краткосрочен план означава, че кооперативните банки имат по-малко мотиви да предприемат рискови начинания. Голяма част от наличните доказателства са в съответствие с това предположение. По време на спестовните и кредитни кризи в САЩ, инвестиционно-държаните спестовни и кредитни асоциации се представят много по-зле, отколкото взаимоспомагателните такива, защото първите са склонни да преследват по-спекулативни цели. По принцип търговките банките са много по-склонни да спекулират със средствата на вложителите, докато кооперациите обикновено имат клиенти с по-ниска склонност на риск.

Кооперативните банки могат да бъдат по-уязвими към някои сътресения, включително влошаване качеството на кредитите и промените на лихвените проценти, но възможностите за управление на тези уязвимости са по-големи. Старомодното посредничество, което е в основата на дейността на кооперациите спомага за преодоляване на част от тези икономически шокове.

Доказателства за разумната кредитна политика и стабилността на кооперативните банки могат да се видят от следните данни.

Praph 1Горната таблица показва, че кооперативните банки поддържат по-ниски нива на съотношение кредити/депозити, с което си гарантират сигурност и увереност, че имат достатъчно буфери да посрещнат трудности, свързани с некоректни кредитополучатели.

Praph 2От посочената информация се вижда, че кооперативните банки са с много добри показатели за собствен капитал, което също спомага за финансовата устойчивост.

Долните таблици индикират сериозното присъствие на кооперативното банкиране във водещи европейски страни.

Praph 4 Praph 3

От изложените данни се вижда, че в Европа отдавна са прозрели значимостта на кооперативното банкиране. В неговите исторически корени е вклинено желанието на бъде в ползва на потребителя и самоцелната печалба да не бъде водещ фокус. Това е само още един от многото аргументи в полза на възраждането на кооперативното банкиране и у нас. 


 

64758_215767265230432_765022650_n

На база посочените финансови резултати на кооперативните банки в Европа нежеланието на БНБ да подкрепи създаването им изглежда още по-странно. Както стана ясно банковите кооперации поддържат много добри нива на капиталова адекватност, дори над минимално изискваните. Високите кредитни рейтинги също доказват тяхната финансова стабилност. От тази гледна точка именно БНБ би трябвало да инициира дискусията за законовото уреждане на кооперативното банкиране в България, тъй като работата и на пазител и гарант на финансовата стабилност ще се улесни значително.

От изложено става ясно, че може би БНБ следва да преосмисли дали съпротивата срещу кооперативните банки е основателна след като тя позволява определени недобри практики да съществуват на българския кредитен пазар, а доказано успешни институции като банковите кооперации не са желани.

В заключение кооперативното банкиране у нас може да окаже именно ключа към установяване на нов етап на развитие на кредитния пазар, който да се основава на принципите на коректност, солидарност, близост до клиента. Още повече, че в България има утвърдена традиция в тази сфера и успехът на кооперативните банки, както в управленски, така и във финансов аспект може да се предполага с определена доза сигурност.

Радослав Пашов, преподавател в УНСС, 14.10.2012

Петър НЕЙЧЕВ, д-р ик. н., председател на Българска асоциация на кооперативните кредитни организации и бизнес мрежи (БАККОБ)

Nedovolnite

1043927_1381613715390082_478150654_n

 

 

 

 

 

Tagged with: , , ,
Публикувано в Актуално

Солидарен кооператив „Свободна храна“ – София

1391909_376735165791936_1698940618_n

Храната в днешно време не е свободна. Хранителната ни независимост е отнета от политиците, олигархията и системата за дистрибуция на благата ни.
Осъзнаваме, че трябва да вземем нещата в собствените си ръце, а не да чакаме някой друг да ни дава свобода и да решава вместо нас. Затова чрез подобна самоорганизация целим изграждане на нова солидарна икономиката, този път от, на и за хората.
Създаваме този кооператив, защото политическата, икономическата и социалната криза ни карат да търсим алтернатива – друг начин на организация на живота ни.

Основните цели на самоорганизирания ни кооператив са:
- да се освободим от доминацията на прекупвачите и неколкократното оскъпяване на селскостопанската продукция, като подкрепим местните производители пряко и употребяваме прясна, локална и качествена храна;
- да поемем лична отговорност за баланса между интереса на производителя и потребителя въз основа на стремежа към доверие и симбиоза, а не към надлъгване. Девизът ни – солидарност за всички!

На практика това означава:

Стараем се продуктите, за които организираме поръчки, да са чисти и здравословни, но преди всичко – на цени, които са едновременно достъпни за потребителя и достатъчни за оцеляването на производителя. В този смисъл не държим да бъдат био, а поръчваме и конвенционално производство.

Кооперативът работи без йерархия и всичко се решава на отворени пряко демократични срещи. По същия начин, на живо или онлайн, правим нашите колективни поръчки и се свързваме с нови производители.

От сегашната ситуация печели бездънния бюрократичен джоб, паразитиращите прекупвачи и инвазивните хипермаркети, а губят хората. Тези хора, които заради нечии схеми са оставени да ядат скъпи и вносни храни, което допринася за всеобщата мизерия, нищета и отчаяние. Самоорганизираме се и ще покажем силата си, като действаме заедно и ефективно.

Който желае да се присъедини към потребителския кооператив, може да се включи във фейсбук групата: Солидарен кооператив „Свободна храна“

Или може да поръчвате направо от нашата таблица.

От десетилетия сме свикнали да виждаме масови протести на фермери, излезли по улиците на различни европейски столици с големите си машини или животни. Често изхвърлят продукцията си или я раздават на минувачите в знак на възмущение от ниските й изкупни цени, понякога многократно по-ниски от крайните по лавиците на магазините. Хроничният проблем, породен от правилата на пазарната икономика, предизвика съчувствие на потребители в система за директни продажби и други форми на солидарност от цяла Европа – от Гърция до Испания(най-ярките примери), чак до Северна и Южна Америка, а отскоро такива мрежи започват да се развиват и в България.

Нека си върнем свободата, независимостта и изградим един по-добър и хуманен свят, където взаимопомощта и сътрудничеството, солидарността и загрижеността за благополучието и на другите се смятат за изконни принципи.
За бъдеще изпълнено с надежда и смисъл!
Защото един друг свят е възможен!

578096_660340733996962_1740501179_nбаба_и_ябълки

Публикувано в Солидарна икономика

Що е родителски кооператив?

coopРодителският кооператив (РК) е гражданска инициатива за съвместно отглеждане и обучение на деца при активно родителско участие. Това е семейство от семейства – своеобразна общност от родители, които се обединяват с цел създаването и развитието на общо пространство – среда, близка до семейната, която отразява възгледите и разбиранията на общността по отношение на принципите и методите на отглеждане,възпитание и обучение на децата. Целта на РК е да осигури на децата възможност да прекарват пълноценно своето време и да се насърчи тяхното емоционално, интелектуално, социално и физическо развитие. Read more ›

Публикувано в Солидарна икономика

Окупирана болница в Гърция под контрола на лекарите

Персоналът на многопрофилната болница в Кукуш (Kilkis) реши да я окупира. Докторите, сестрите и останалата част от персонала, които взеха участие в генералната асамблея решиха:

Image

Ние разбираме, че сегашните проблеми в националната здравна система и свързаните й организации не могат да бъдат решени с конкретни искания или с искания засягащи нашите интереси, след като тези проблеми са продукт на по-общи анти-социални политики на правителството и на глобалният неолиберализъм. Read more ›

Публикувано в Обществени

Потребителски кооператив „Без посредници!” в София

1385967_645438898820479_1630391йхг519_n

  Основната цел на подобен тип кооператив е да премахне прекупвачите, които изкупуват продукцията на производителите на ниски цени, а след това я продават неколкократно по-скъпо. От това губят, както производителите, така и обикновеният потребител. Единственият начин да се преборим с това, е да купуваме директно от производителите, т.е. и двете страни са доволни, защото консумираме хубава продукция, която е на по-ниски цени, а така няма да ощетяваме и производителите. Заради това създадохме потребителския кооператив „Без посредници!” в София.

Read more ›

Публикувано в Солидарна икономика

Полупряка и пряка демокрация (Светлин Тачев)

Събрание на жителите на Гларус
  От няколко години, в българското политическо пространство, силно се спекулира с пряката демокрация. Различни политици, партии и НПО-та използват този термин за своите популистки програми и лозунги, с което налагат грешна представа за него.
  В повечето случаи, основният пример, който се дава за пряка демокрация е Швейцария. Неправилно твърдение, което се натрапва в публичното пространство и създава грешна представа у хората. Несъмнено Швейцария остава държавата с най-добре изразена форма на демократично управление, но тя може да се определи, като полупряка демокрация с елементи на пряка. Това не значи, че няма общности, които са създали и развили истинска пряка демокрация. Затова, настоящото изследване цели да представи двете форми на демокрация. Изводите, които ще се достигнат, имат за задача да изяснят понятията и техните същностни характеристики. Read more ›
Публикувано в Пряка Демокрация - Истинска Демокрация
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.