Вал Тодоров, писател и активист: Бъдещето принадлежи на пряката демокрация

Интервю с Валентин (Вал) Тодоров за Дневник. Вал Тодоров е писател фантаст, режисьор и съосновател на „Индимедия – България“. След 1991 г. живее 20 години в САЩ, а от година – в България. Като активист е участвал в множество протести, сред които на движението „Окупирай“ в Тампа, Флорида, както и у нас.

Имате богат опиzx450y250_2009426т в протести в различни страни. Въпреки че характерът на движението „Окупирай“ се различава от този на гражданското недоволство в България през последните дни, можем ли да направим паралел между събитията?

– Движението „Окупирай“ в САЩ и по света, движението на „Възмутените“ в Испания, движението „Пряка демокрация сега“ в Гърция, движенията от Арабската пролет, гражданското недоволство и протести по света и в България имат общ корен: въставането срещу локалните прояви на съвременната глобализирана система на неолиберален капитализъм. Логично е, когато всички пациенти страдат от една и съща заразна болест, симптомите и реакциите да си приличат. От друга страна, в различните държави конкретните поводи и прояви зависят от местните обстоятелства, политическата култура и опита в такива бързо възникващи и спонтанни социални процеси.

Възможни ли са сегашните протести в България без подкрепата на стабилни, опитни политически организации?

– Както виждаме, те са не само възможни, но и твърде ефективни именно защото са извън структурите на традиционната политика. Всъщност основен катализатор в тези протести е именно недоверието, отхвърлянето и дори ненавистта към политиците, партиите и въобще механизмите на „правене на политика“. Трябва най-после да проумеем, че живеем във все по-комплексен и взаимосвързан свят с огромен брой активни обратни връзки.

При анализ от гледна точка на теория на комплексните системи в такива обстоятелства се наблюдават самовъзникващи процеси, провокирани от малки групи с целенасочени актьори. За илюстрация, ако един човек или малка група започне „вълна“ по време на футболен мач, тя много бързо може да обхване целия стадион. Единственото, което е необходимо, е среда от много участници със сходни нагласи (или проблеми) и информационни връзки между тях. Малки и дори спонтанно формирани асоциации на активисти могат да дадат начало на масови и стихийни процеси с огромни последици за системата като цяло.

Много ми хареса един от плакатите, които видях на протеста в неделя: „Ние не сме протест, а процес!“

Доколкото сте успели да проследите българския преход, смятате ли, че съществува връзка между големите вълни на гражданско недоволство в началото на90-те, през 1996-1997 и сега?

– Да си представим една река, която в дадени моменти приижда или на дадени места се поставят препятствия по течението й. Тогава ще наблюдаваме самовъзникване на водовъртежи и въртопи и няма много да се учудим, че те имат сходни характеристики. Управлението на корумпирани политици и отчуждението на народа от взимането на решения, засягащи директно икономическото му и социално благоденствие, независимо при коя партия или коалиция, неизбежно води до сходни прояви на гражданско недоволство. Разбира се, много по-важният въпрос е какво става след това. Дали се стига до фазов преход в качествено ново състояние на системата, или просто след изпускане на клапана на социална нагнетеност и подмяната на едни лица във властта с други подобни системата се връща към блатния си хомеостазис.

Смятате ли, че протестът може да бъде ефективна форма на гражданско участие?

– Зависи какъв е крайният ефект, който се очаква. Ако целта е дестабилизиране на системата и създаване на отворено пространство за възможни промени, гражданското неподчинение и протестите могат да бъдат ефективни. Ако обаче се надяваме, че протестите сами по себе си могат да подобрят системата и да решат политическите ни и икономически проблеми, значи сме много наивни.

По парадоксален начин протестите и кроткото гласуване на избори споделят сходни стремежи и разочарования: първо надеждата за промяна, а след това горчивия вкус, че за породен път статуквото се изхитрява да се самовъзпроизведе и дори възползва. Дългосрочни и качествени системни промени не се постигат само с протести, а с детайлно разработена визия и със съответните социални инструменти за осъществяването й.

Аз лично съм привърженик на пряката демокрация, след като прекарах първата половина на живота си в тоталитарно административната социалистическа система, а втората във фарса на тъй наречената „представителна“ демокрация, доминирана от каноните на неолиберализма.

Каква е ролята на новите технологии в гражданската мобилизация? Често се твърди, че те улесняват комуникацията, но не повишават гражданското участие.

– Ролята на интернет и социалните мрежи е огромна в създаването на информационни обратни връзки, които могат да доведат до необходимите условия за масови социални процеси. Обаче новите технологии са просто инструменти както очилата за късогледство. Очилата могат да помогнат на човек да прочете даден текст или да види средата си по-ясно, но не могат сами по себе си да го накарат да разбере или предприеме каквото и да е било.

Ако искаш да бъдеш истински „агент на промяната“, както е модерно да се казва напоследък, трябва да можеш да работиш с хората очи в очи, на живо, както винаги е било в човешката история.

Анонимността на интернет никак не насърчава такива важни мотиватори като съпричастност и отговорност. Огромни ресурси от време, усилия и емоции се хабят в едно ерзац съществуване във фейсбук. Директното общуване и координиране на действия трябва да е на живо, в социалната реалност, която ни се иска да променим. Хората имат вродената склонност да имитират и вярват на действия, а не просто на думи. „Бъди и живей промяната“, а не само да говориш за нея.

Привърженик сте на пряката демокрация, но отричате дори референдума като механизъм на вземане на решения. Как е възможна легитимна политическа власт без изборен процес?

– Референдум, който е организиран от корумпирани политически актьори и рамкиран по такъв начин, че да обслужва политическите им аспирации и икономическите интереси на техните кукловоди, е просто един от страничните актове на фарса на представителната демокрация и няма нищо общо с пряката демокрация. Референдум, който струва над 20 милиона лева от джоба на данъкоплатеца и за който е съвсем ясно какъв краен резултат ще има, е по-скоро поредната гавра с идеята за масово участие в процеса на взимане на важни решения, засягащи цялото население.

Гласуването и участието в избори е правителствен инструмент за контрол, защото насърчава хората да дават съгласието си да бъдат управлявани. Дълбоко вкоренен е принципът, че който играе играта, трябва да приеме крайния резултат. Участието в официалния политически процес е базирано на същия принцип дори за тези, които са винаги на губещата страна. Гласуването е най-простата и лесна форма на участие в поддръжка на държавната власт от широките маси от хора. Както е писала Ема Голдман още в началото на 20 век: „Ако гласуването можеше да промени нещо, то щеше да е обявено извън закона.“

Как си представяте бъдещето на представителната демокрация?

– Поради същността на политическите и икономически механизми в сегашната система политиците са и трябва да бъдат корумпирани. Ако не хвърляш огромни суми пари, няма как да се окажеш във властта. А тези пари идват от богати донори, чиито интереси трябва да се защитават, когато вече си на власт, макар че тези интереси не съвпадат по никакъв начин с тези на избирателите. В представителната демокрация парите на местни и международни корпорации, банки и свръхбогат елит управляват решенията на законодателната и изпълнителната власт, а не волята на населението. Тъй наречените народни представители са всъщност единствено представители на тези, които поръчват музиката, а не на широката публика.

Честно казано, не мисля, че представителната демокрация, поне в сегашната си форма, има особено светло бъдеще. По същия начин както тоталитарният държавен социализъм си изживя времето, след като показа несъстоятелността си. Мисля, че бъдещето принадлежи на многообразни форми на пряката демокрация. Демокрацията по дефиниция е участието на хората във взимането на решения, които засягат живота им. Пряката демокрация дава възможност на членовете на обществото да се самоуправляват без посредничеството на бюрократи и политици.

Ако политическият елит не може или няма интерес да предостави решение на проблемите на народа, какъв е механизмът, по който могат да се създават и координират политическите решения?

– В едно истински демократично общество няма да има нужда от професионални политици, нито от представителна демокрация. Няма нужда от лидери и йерархия. Отстоява се колективната свобода, а не само индивидуалната. Общество, базирано на принципите на пряката демокрация, представлява самовъзникваща и поддържащата се мрежа от автономни общности. Решенията се взимат от цялата общност или асамблея. Задачите се делегират на индивидуални или групови изпълнители, които нямат власт и не водят никого към светлото капиталистическо бъдеще, а си вършат работата, защото иначе ще бъдат отзовани. Решенията биват взимани отдолу, а не сведени отгоре. При пряката демокрация участието във взимането на дадено решение е пропорционално на степента, в която си засегнат от него.

Пряката демокрация има дълга история от древна Гърция, през многовековната Ирокезка конфедерация в Америка, през гражданската война в Испания до съвременните версии на сапатистите в Мексико, движението на безимотните селяни в Бразилия, бюджетирането на Порто Алегре и естествено движението „Окупирай“. Има и много книги по въпроса – бих препоръчал например „Революция без лидери: как обикновените хора ще вземат властта и променят политиката на 21 век“ на Карн Рос (The Leaderless Revolution: How Ordinary People Will Take Power and Change Politics in the 21st Century). Така че е недопустимо разни „експерти“ да излизат по медията и да се тръшкат, че колкото и да е лошо в момента, реална „алтернатива няма“.

„Няма алтернатива!“ всъщност е лозунг на Маргарет Тачър от 80-те години, който настоява, че няма алтернатива на икономическия неолиберализъм и капиталистическата глобализация. Сходна е и централната теза в „Краят на историята“ (1992) на неолибералния идеолог Франсис Фукуяма. Оказва се, че сега, 20 години по-късно, има хиляди автономни общности, кооперативи и екоселища в 70 страни, които показват на живо как може да се живее устойчиво, справедливо и щастливо, напук на мантрата „Няма алтернатива“. Главата „Експерименти по сътрудничество“ от книгата „Икономическа справедливост и демокрация“ (Economic Justice and Democracy: from Competition to Cooperation) на Робин Ханел е добро начало за интересуващите се от алтернативни икономически експерименти в тъканта на глобализирания капитализъм: местни парични системи, работническо участие и собственост, работнически окупации и асамблеи в Аржентина, световно кооперативно движение, пряко демократично бюджетиране в Керала, Индия, и егалитарни и автономни общности по света.

Миналото лято писах един „Манифест на недоволството и надеждата“ във връзка с тогавашните протести срещу промените в закона за горите. Всичко казано там е още повече валидно и днес. Три са фундаменталните морални ценности, към които предлагам да се стремим, за да можем да изградим детайлна и устойчива визия на една по-добра система: справедливост, солидарност, самоуправление.

Източник: http://www.dnevnik.bg/intervju/2013/02/25/2008270_val_todorov_pisatel_i_aktivist_budeshteto_prinadleji/

Публикувано в Пряка Демокрация - Истинска Демокрация

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: